холо тренажора

Колар се зарадва че му остава много малко.Той изчака Лурр да му вземе пак топката и след това момчето почна да тича към нея с надеждата че ще я настигне и че ще и вземе топката.Колар я настигна и и се изпречи на пътия.Той я гледаше в краката и чакаше да сгреши.След няколко Колар посегна с крак с цел да вземе топката от краката на Лурр.След това Колар остави Лурр да му вземе топката и след това момчето почна да тича след нея.Колар тичаше тичаше и накрая като я стигна и се изпречи на пътя.И я гледаше само в краката с надеждата че ще и вземе топката.Той чакаше тя да направи някое грешно движение и когато го бе направила колар посегна с крак с надеждата че ще я вземе.

Успя:
+ 7 от всичко + умението на 2 ниво

Тсунаде дойде, хвърли един бърз поглед и след това с пренебрежение се обърна към тренера си:
- Сега, искам обяснение, кажете, кое е по-добро да се направи и какво да науча - като предварително се наведе в знак на уважение. Но по този начин показваше също "Не го правя, защото найстина те уважавам, а защото така съм възпитана."

Тренера се ожърна и каза:
- Според мен по добър пас. А отнпстно др ти въпрос, значи пускам те в холотренежора и една топка. СЛед това трябва да подадеш точно на една холограма. Давай ако искаш това да учиш

Докато се усетеше, русокоската вече бе обградена от зелена тревиста разтителност. Размерите дори й в холотренажора, бяха зашеметяващи, пък да не говорим каква щеше да бъде гледката на истинския терен. Около нея се появи една топка, момичето само й хвърли един поглед и си припомни това, което бе виждала по телевизорите. Знаеше, че тази топка бе доста тежка, но ако станеше професионалистка, това нямаше да й прави никакви проблеми. Според нея бе най-добре още от сега да започне да провиква с теглото на ритащото се средство и в крайна сметка реши да започне с пасовете, по начина по който й бе казъл тренера. Тя подаде леко напред десния си крак, и лекичко го поразмаха в празното пространство над топката. Искаше да усети, чрез крака си обстановката, която вирееше наоколо. Не искаше да кара да я чакат, ама да се изложи още на първия си опит, щеше да бъде жалка гледка. Видя оформящата се холограма и тя също нямаше да я чака още и за това, тя подаде лекичко крака си напред и със сила, добре концентрирана в десния си крак, с вътрешния удари по топката, опитвайки се да я изтреля, максималко точно в права линия към холограмата.

Цунаде имаше напредък, но имаше какво да се желае. тя подаваше точно но още можеше да се желае от нея...

Виждайки,че има успех, тя се усмихна и бе доволна от себе си. Това означаваше, че гледането на професионалистите всички тези години и е подпомогнало по някакъв начин. Знаеше, че ще успее, и това бе само въпрос на време и най-вече на теника. Докато показваше едва начинаещите си умения, искаше да има собствен стил, подпис в това което правеше и как го правеше. Искаше да бъде супер добра, а пък не приливаше от време, все пак бе загубила доста време в това да бяга от семейството си. Сега моментът бе различен, правеше най-желаното си нещо да играе футбол, макър и начинаещ и да бъде надменна с холограма, ех предпочиташе истинските играчи, но за сега щеше да се задоволи само с това. Русокоската пое отново топката и лекичко я повдигна, започна да играе на с топката на 21 , когато вече бе готова, повдигна за последен път топката и със силен замах, но в същото време грациозен замахна и се опита да отправи с точност топката към холограмата.

Момичето успя!!!
+ точни пасове
+ 8 от всичко без физика
+ 10 физика

Тсунаде се упули, от това колко е добра в действителност и напусна холотренажора.

Момичето отново дойде и каза на треньора си:
- Айде, да благоволите да ме пуснете в холо тренажора, като ако може да се уголеми терена, да ми служи като тренировъчна площадка, за да мога да поработя над бързината си.

тренера каза:
- Добре, и след това прещрака нещо на компа си и каза айде влизай и да знаеш няма да е лесно терена е голям, но сега като го оголемих. ЛОшо ти се пише :Д

Тренер може ли да ме научите на по-точен пас?

тренера каза:
- Добре, айде влизай в холотрежора. И се прицели в един доста голям кръг и трябва да вкарш топката в него.

ПП като недербала, само че кръгчето е по голямо...

След като вече си бе напазарувла доста добре, Цунаде се върна в холоо тренажора и се зарадва, когато бе успяла да обеди треньора си да я пусне да играе. Сега бе времето да потренира малко, бързината си. Тя искаше да изпробва нивите обуща, които си бе купила, и за това си свали обикновенното облекло и постави тренировъчното си облекло.
Вече бе изцяло готова да започне да работи върху бързината си, смяташе че това бе една от най-важните неща за нея и беше решила да отдели най-много време и сега след тази почивка която направи във водата мислеше и се надяваше най-вече че щеше да може да издържи по-дълго, да направи повече обиколки и да не се задъха още преди да е избягала няма и половината. Все още дообличайки се и оправяйки косата си мислеше от какво точно да се състои тази тренировка. Да, можеше да звучи и да изглежда тъпо, но наистина не бе мислила точно какво да прави. Да търчи нагоре надоло безцелно ли? Не, една тренировка състояща се от подобряването на бързината на футболиската не можеше да представлява просто търчене или поне така тя си мислеше. Може би трябваше да направи пет обиколки на тренажора ? Незнаеше дали ще се справи – и тя имаше лимит, но все пак щеше да се опита да го подобри с помоща на ината си. Да, щеше да започне с тези пет обиколи, а после може би щеше да продължи ако беше преценила, че може да издържи още та дори и половин. Всичко според нея завишесе от издръжливостта... или не, но все пак знаеше че единствено с бягане можеше да повиши скоростта си на движение. Беше решила да направи и още едно упражнение за скорост, но и на него щеше да му дойде реда, сега единственото което имаше да прави беше да тича. Застана на мислената създадена от богатото въображение на Цунаде линия наречена старт и тръгна да бяга. Скоростта й не бе впечатляваща – напротив, но знаеше че ако го удари на спринт още в началото щеше да се умори много по-бързо и с тренировката й щеше да е свършено. Всъщност вместо да обикаля тренировъчната поляна(или както бе казала на треньора си) можеше просто да иде на мястото което бе отделено за това, но смяташе че пет обиколко там щяха да й се струват всечатляващо много като число, но като метри щяха да са нищожни за това и обикаляше из цялата голяма и широка тренировъчна поляна плюс че така някак си й беше по-лесно. Уви не защото метрите бяха по-малко. Крачка след крачка, обиколка след обиколка, нова капка пот следваше пътя на дуга, но тя все още не се бе уморила, а уверено продължаваше напред правейки широки крачки, сякаш така щеше да свърши по-бързо. Може би все пак бе постигнала целта си, лимита й на издръжливост бе подобрен и това си личеше, но тепърва щеше да развива физическите си умения. Усилени и дълги тренировки й предстояха с цел да я подготвят за мисията в реалния свят, а и след това. Все пак не искаше да си остане най-слабата от отбора й. Това че бе жена не означаваше че е слаба, че е ревла пискаща за разваления си от някаква битка маникюр. Доста често й се бе случвало да я подценяват точно заради мъжките части които тя, като всички жени, нямаше. Брада... мислеше си детското в нея. Да, очудващо, но след унищижаващата множество мозъчни клетки глетка детското все още съществуваше макар и да бе плахо и несигурно от срещата с огромния пакет на космясалия чичко облечен в розова и тясна униформа. Не, неможеше да мисли за това. Като нищо щеше да падне със сълзи на лице – не защото щеше да е паднала естествено. Просто продължи да тича докато не усети известна умора но докато краката все още я държаха, а сигурно и след това щеше да продължава докато не извършеше това което бе намислила. А това бяха пет, единствено пет обиколки на не малката тренировъчна поляна. Много трениращи от нейният отбор, също като нея, я гледаха странно неразбиращи защо по дяволите не използваше мястото за спринт и не бягаше както бягаха приживе нищо и никакви триста метра. Не обръщаше внимание на обърканите погледи, а продължаваше опитвайки се да изхвърли всички мисли, объркани или не, от главата си. Просто искаше да тича, не да се натоварва с разсъждения за смисъла на живота и прочие. Още една крачка, а косата й продължаваше да й пада в очите уголемявайки шанса да се спъне и пребие, но в момента единствено я избутваше назад и продължаваше. Чак след като бе свършила щеше да се върже. Да, може би щеше да е късно, но щеше да го направи с черната връв останала в джоба й още от когато бе в стрелбището. Да, а после трябва да се опитам да развия и малко от техниките си, да науча нови, че в скоро време не съм. напомни си тя и продължи да бяга постепенно увеличавайки скоростта си. Все пак едва ли би могла да нарани животни или каквото и да е „живо” същество с такова ниво способностите си. А нивото й в момента бе на слаб човек и точно това я изнервяше най-много. Да, може би от времето когато беше Академистка имаше както хубави така и лоши спомени, но всеки път когато чуеше думата още преди да изникнат тези спомени изникваше една слабост. Да, когато бе едвам новак, но сега вече знаеше едно нещо и това си бе съвсем различно, сега се чувстваше слаба и искаше да завърши колкото се може по-скоро, но и сега бе така. Когато влезна в отбор отново щеше да иска да стане по-силна и да дава всичко от себе си. . Винаги щеше да е така докато не застанеше на някой по-висок пост, и винаги щеше да дава повече и повече докато не заемеше този пост. Не бе осъзнала как и тя се бе превърнала в една от онези машини за убиване мислейки единствено за повече сила и въпреки че не искаше да се превръща в това още с умирането си се бе превърнала в така роботизирана душа, не по-различна от другите. Мислейки за това някак си й стана тежко и усети как краката й натежават, как се движат по-трудно, а на нея й бе по-трудно да диша. Не, сигурно щеше да й е по-лесно да мисли за миговете когато бе жива докато пресича въображаемата линия за пореден път надяваше се последен път. Но не. Остваше й още, още малко. Очудващо, но само две обиколки и едва сега започна да чувства умората. И все пак осъзнаваше че докато дойде времето едва можеща да направи още една крачка нямаше да дойде по време на тези две обиколки или поне се надяваше. Все пак имаше още време до края на тренировката й, нали? Не можеше да си позволи да се задъха още сега, на няма и половината. Ако това наистина станеше щеше да се ядоса, не на друг, а на себе си и в крайна сметка дори на инат щеше да завърши. Ината очудващо, но понякога й помагаше, помагаше й и приживе в уличния бой когато срещаше по-силни противници. Вярно че тогава бе просто забавление, но тя самата не обичаше да губи и си поставяше за цел да победи въпреки последствията които щяха да се стоварят върху раменете й. Да, от доста време не си бе спомняла за уличните боеве в които бе участвала, просто хоби и то странно и до някаква степен опасно, но все пак хоби което повечето й близки които знаеха не подкрепяха. И отново сякаш на пук на тях продължаваше да се бие както на улицата така и в училище, и продължаваше да печели точно защото повечето й противници я подценяваха заради външния й вид, заради това че имаше цици. Както правеха и повечето тук, но както преди така и сега щеше да се възползва от това и да ги спука от бой, всички до един. Загубите я стимулираха – продължавай, тренирай, победи. Продължавай... да продължавай да тичаш мислеше си тя въпреки вече явната налегнала я умора. Малко й оставаше, по-малко от обиколка, явно изгубена в мислите си не бе осъзнала колко бе напреднала, не бе осъзнала че вижда някои от съучениците си отново и отново, просто бе отнесена духом някъде далеч, а физически продължаваше да дава всичко от себе си, за да завърши решената от нея част от тренировката. Задъхана тя продължаваше да прави широки и вече не до толкова уверени крачки, усещаше как краката й умаляват. Чувство което искаше да изтръгне, чувство което също я караше да се чувства слаба и както сигурно вече се знае – тя не обичаше да се чувства така. Никак даже. Просто затвори очи и продължи напред, надявайки се на не се спъне докато не направи и последната пълна обиколка. Най-сетне първата, по-обикновенна част от тренировката й съсредоточена на бързината бе завършила и можеше да премине към втората с която вече спокойно можеше да се каже че е свикнала. Върза косата си и избърса потта от лицето си докато пристъпваше някак бавно и уморено към вече що-годе познатите й други съоражения за развиване на скоростта, а именно онези толкова приятни и сладки стегнати ластъчета.

Мястото където можеше да прави лицеви опори с еластично съпротивление, мястото което можеше да развие бързината на ударите с ръце, едно от местата които толкова много я мъчеха, точно като железата и лостовете, но в същото време едно от местата които толкова много обичаше. Някак си й бяха до голяма степен интересни и я привличаха. А тя вече държаща ластик в ръцете си разтвори широко ръцете си и започна да пори въздуха пред себе си с юмруците си държащи трудно опъващия се ластик като при всяко опъване имаше чувството че очите й щяха да изкочат от орбитите си, докато тя стискаше здраво зъбите си така че като нищо после можеше да й се наложи да иде на зъболекар заради счупен зъб. Съпротивлението което сега усещаше я съсипваше, а от напрежението което изпитваше в ръмената, ръцете си както и кръста, започна да я боли. Момичето изпъна дясната си ръка напред за пореден път и я отпусна рязко назад като дойде наред на лявата ръка. С всяка една бройка от горе ставаше все по-трудно и по-трудно, но тя продължаваше упорито точно както се набираше и на железата. Не можеше да се провали, не можеше да си го позволи ако искаше да стане по-силна и по-бързо, по-опитна... А това се постигаше с много труд, не с отказване от упражнения които правиш трудно. Миналия път бе направила едва сто, но сега точно както и с трудите упражнения тя възнамеряваше, не - искаше да подобри лимита си и продължи да опъва ластика с всички мъки. Вярно в началото ставаше по-бързо и по-лесно, но с времето се уморяваше още повече. Може би щеше да успее да направи ресешната от нея бройка по-лесно ако не бе направила цели пет обиколки на тренировъната площадка, но нямаше време за съжаления, а и самата тя не го правеше. Бе доволна от резултата си - преди и толкова не бе успяла да направи. И някак си това я стимулираше да продължи да движи ръцете си напред, да продължи да отбелязва нарастващите вече трицифрени числа. Вече бе направила сто и педесе изпъвания с по всяка ръка и сега й бе трудно, но още като дойде си бе дала за цел да спре чак когато не можеше да мръдне ръката си и продължаваше да опъва ластика зад гърба си. Да можеше да бе направила бройката си, но бе преценила че можеше да направи още поне десет. А дори и да бяха малко все пак тя продължи... Скоростта на движението на ръцете й вече бе започнала да намалява значително, но тя продължи докато скоро лявата й, по-слаба ръка не можа да изпъне ластика до край, а напротив изпусна го и той се стрелна назад като гепард гонещ антилопа, като петел кокошка и тн... Момичето реши да спре най-накрая и просто отпусна дясната си ръка когато почувства облекчение. А дланите с които така здраво стишкаше грубите ластици се бяха ужулили и я боляха доста не само заради ластиците, но и заради лицевите опори когато се подпираше на цимента, а и железата които също толкова я мъчиха – точно като това упражнение. Единственето нещо което моше да направи бе леко да ги разтърка и да ги понамокри, но момичето не губеше време и реши, че е време да упражни техниките си, но преди това реши да направи упражнение за контрола на чакрата си за загрявка. Мхм... беше решила да направи нещо средно. Отново да отиде до езерото и да направи една кратка медитация заедно с упражнението което винаги правеше преди да започне с техниката си. А и в интерес наистината се бе уморила от тичането, а и опъването на ластиците така че щеше да се отпусне и да бъде свежа за най-лесната, според нея, част. Да, когато учеше магията можеше да й е по-трудно, но когато я отренираше бе естествено да й бе по-лесно. Хм... ами да щеше да сее разрушение из мишените, да ги направи на прах. Е сигурно често се случваше на учениците да изливат гнева си в точно тази част, но тя вече го бе направила на боксовата круша. Е нищо това не й пречеше да разруши няколко мишени, си помисли, младото момиче, но все пак това щеше да се случи някой друг ден, сега тя бе изморена и си легна да поспи.

Тренера каза:
- Уххаа, добре, айде да ти пусна да си подобриш пове4е пасове, сега с тази бързина е хубаво да научиш по хубави пасове. Нали трябва да извеждъш съотборниците си на пред, все пак си защита... Занчи като влезеш трябва да уцлиш малко кръгче малко по голамо от топката и да вкарш няколко пъти там...

+ 33 от всичко

Момичето се усмихна, знаейки че е подобила найстина изключително добре бързината си. Но повече се тригна от това което каза тренера й, явно вече бе достатъчно добра, за да може да научи по-горно ниво на Точното подаване. Русокоската очакваше с нетърпение, да се поправи обстановката и да се появи новата холограма. Заедно с топката, покупките който бе взела от магазина, сега стояха в далечния ъгъл и топката, само чакаше да започне да се играе с нея. Но футболиската не искаше да си дава много зор, за да не стане некой гаф, като да припадне или прочие. В момента в който се показа холограмата и се сформира топката. Бе същата с която риташе преди. Все още не знаеше, дали е привикнала с големината и тежеста на топката, но щом нищо й нямаше, явно нямаше за какво да се притеснява. И така русокоската се приближи към топката, и погледната малката дупка, през която трябваше да премине холотопката. Футболиската знаеше че трябваше да се потруди найстина доста, за да успее да се справи с това ново ниво на старото умение. Старото умени, акк звучи, сякаш беше толкова опитна, а това съвсем не беше вярно. Но просто времето през което тренираше усилено, и минаваше доста бързо и сега както за пореден път тренираше усилено. Концентрира се и повдигна топката с за игра на 21, след това пусна една лекичка усмивка и се опита да усели със силен удар, точно процепа през който трябваше да мине топката и да успее да подобри умението си.

Цунаде оцлеи доста далече от "целта"

14/40

Без да губи дори и секунда повече, русокоската отново изчака появяването на холотопката. вече от няколкото пъти появяването на тази топка, бе забелязала че това трае някъде няколко секунди, дори по-малко от секунда. Но това вече нямаше никакво значение, понеже така или иначе, се нядяваше да успее в близките няколко минути. Тсунаде бе повече от решена да успее да уцели малката поставена дупка, която трябваше да бъде уцелена, само от един изтрел. Момичето знаеше, че трябва да подобри пасовете си, понеже това бе едно от най-важните неща във футбола. Пък какво ли щеше да прави ако не успееше да научи това нивоо, все пак беше защитник, а това си беше важна работа или поне така си мислеше. Ако сама не се успокояваше, нямаше кой друг да го направи. Тсунаде искаше след като се научи да подава по точно да направи една тренка за бързина и точност. момичето беше решено натова но сега трябваше първо да свърши с това и затова тя започна да се коцентрира още повече и ако е възможно да стреля по добре. Момичето знаеше че е в началото и няма да може да отрие мъглата скоро, но тя се надяваше а и това ставеше с много тренировки, а не да се шляе и да прави глупости. И за това без да се бави дори и секунда повече се концентрира, все още не бе освободила мъглата си, и за това не можеше да прави силни удари. Но пък не й пречеше да се прави на силна и вилна, без все още да притежава мъглата. След като научеше това умение искаше да говори по един въпрос с треньора си. Но сега отново повдигна топката, последния удар го даде малко по-силничък и по-този начин имаше време да завърши удара си и когато топката започна да се снижава, тя замахна и се опита да уцели в десетката.

Цунаде уцели много близо до целта
35/40

Русокоската виждаше напредъка, който имаше. То майче всичко го виждаха или поне треньора й. Тя знаеше, че ще стане велик играч и това бе само въпрос на време, изгаряше от нетърпение, да научи и нови и нови умения, който да прилага в играта. Но за сегга имаше още да се учи, или поне за сега. Нямаше никакво намерение, да се прави на силна и вилна без да е победила никого. Беше ляв защитник, а пък все още не си знаеше номера. Имаше един фаворит, който желаеше отчаяно да бъде, но не знаеше дали не е зает. Не помнеше да има много желаещи за точно този номер. После щеше да попита тренера. Сега отново се концентрира и повдигна топката, даде лекичка засилка назад и замахна с крака си, като удари топката и се опита да разбие и да уцели точно целта.

Тренера каза:
- Имаш добър точен удар, може да станеш нещо като скрита карта. Да си защитник и да атакуваш...
и можедруото успя, сега отива й да си поинеш и да хапнеш нещо


+ 16 от всичко
+ точност на удара 2 ниво

- Добре, тренер мерси. Мога да си играя защита, а през останалото време да тренирирам за атака, но както вие си решите. А сега довиждане.

тренера каза:
- може да научиш някой нападателни движения като разиграване на топката и др, задна ножица и има и други умения. И довиждане и на теб

Момичето пристигна и каза:
- Тренер, искам да се науча на разиграване на опонента с топка.